„Казана дума, хвърлено камъче”
„Казана дума, хвърлено камъче”
01 ___ 02 ___ 03 ___ 04 ___ 05 ___ 06 ___ 07 ___ 08
Навсякъде из къщи имам листчета с надъвкани, подострени и изтъпени моливи. Поставила съм си дори на мивката в кухнята в случай, че дойде ... вдъхновението. А то може да се появи само от нечия дума, от един жест – “ в миг на око”.С почерк, който само аз си разчитам, се опитвам да уловя онези трептения в душата ми, в душите ни. Притеснявам се даже, когато минат седмици и няма нищо регистрирано на бялото листче. Не искам да пускам месеците да се изнизват без да усетя сладостта от написването на песен, стих, накаква “писаница”. Това за мен е сигнал, че съм жива. Така моите “писаници” се превръщат в “писания”. А дали ще са писания за малки или големи неща, това решава всеки за себе си. Аз поне не искам да пропускам нито малките, нито големите неща.
Някои от стиховете превърнах в песни. Можеше никога да не ги напиша, ако не бях посягала към листчето и молива – просто щяха да си преминат през сърцето ми.
Ключ
Веднъж ни извикаха да се молим за една възрастна жена.Влязохме в стаята и притеснените роднини ни отстъпиха място до леглото й. Тя лежеше спокойна - изглеждаше толкова мъничка - една най-обикновена женица.
"Боже, нали пише в Твоето слово, че „на болни ще полагат ръце и те ще изцеляват”...”Ако двама и трима се съгласят в молитва, ще им бъде...”, „Искайте и ще ви се даде..."/да не продължавам!/ Опитвах се да се "напомпя" с вяра и така да положа ръце върху жената. Но нещо не се получаваше.
Господи, какво става? В тавана ли се удря молитвата ми?!"... Усетих как нечии ръце докоснаха моите. Слаби и сухи. Отворих очи и видях очи - топли, влажни, искрящи. Каква любов излъчваха, каква благодарност!...Сякаш ми казваха:"Ти правиш толкова много за мен!” Аз? Аз само се опитвам да се помоля!...
Как можах да забравя най-важното - онова, което изпълва сърцето на моя Бог. Състраданието и милостта. Без тях нищо няма смисъл. Просто може да си остане едно добро дело, което един ден не би струвало нищо пред Трона.
Сърцето ми се отвори и почувствах Неговото състрадание и милост към болната жена. Сега беше толкова лесно да се моля - Небето просто ме чакаше...
Тази възрастна жена сигурно отдавна не е на този свят. В мен остана само споменът за очите й - Исус ме гледаше през тях. Каква простичка истина - състраданието и милостта са ключа. За всичко.
Завист?!
Точно се канех да изгася в стаята на децата - бяхме си казали "лека нощ" последвани от няколко молби "Мамо, моля те остани при нас да спиш"/ за всеки случай - може и този път да стане!/ Понякога обяснявам, че все още не искам да си лягам. А друг път се сгушвам до някое босо краче.../
- Мамо, ти знаеш ли, че съм изпитала завист? - се чу гласчето на осемгодишната ми дъщеря.
- Завист?! Какво искаш да кажеш?
- Преди време си играех с едно момченце. После при нас дойде и едно малко момиченце и момченцето започна да й казва "Ти си Малечка-Палечка, Малечка - Палечка"! Това ми е любимата приказка! Исках и на мен да ми вика така и ... затова завидях на момиченцето...
„Ах, това ли било!...” си помислих облекчено.
Исус каза "Блажени чистите по сърце!"
Чистите по сърце.
Избор
Има толкова красиви неща.
И удобни неща.
Желани неща.
Неща, позиция и власт,
които карат те гордо да кажеш "АЗ".
Добре, де - не толкова гордо.
Изведнъж обаче спъваш се във тях -
Поглеждаш - те са в краката ти.
Да ги вземеш или да не ги вземеш...
Щом са по пътя ми, казваш си,
значи Бог ми ги прати!
И настъпва трудния час -
да кажеш "да" или "не".
Единствено ще те спаси
увереността за Съвършеното.
Защото има добро,
по-добро,
най-добро
и богуугодно.
И ако си вече зрял да разпознаваш Неговия глас
/защото и това се учи!/,
ще спиш спокойно.
Пък ... кой каквото ще да мисли!
Един ден всичко става явно.
Една е думата
Да оставим децата да спят.
Да заключим вратата отвън и да отидем там.
Ще сме само двамата.
Там е някак си по-лесно да отворя сърцето си.
А и на теб ще ти е по-лесно да го чуеш.
Трябва по-често да го правим,
Защото днес е така, а утре – иначе...Днес не чакай дълги излияния –
Една е думата за казване...
Страх ме е и...страх ме е...
Знам, че като ти го кажа, ще ми стане леко.
То пък да не взема тебе да уплаша?
Че нали един на друг влияем си?...Да ти кажа ли тогава или да не ти кажа?
Една е думата за казване:
“Да продължим”!И като го казвам виждам, че и на теб ти става леко!...
То и аз се приповдигам...Да оставим децата да спят.
Да заключим вратата отвътре и да си останем тук.
Пак ще сме си само двамата.
ЗА ЕКСТРАТА
“ Моля те, кога ще излезем на кафе? Имам нужда да си поговоря с тебе!” – каза моята нова приятелка. Само въздъхнах и отвърнах:”Да, ще го организираме някак си...” Истината е , че самата аз също искам да се видим, но как да зарежа всички домашни задължения и да си “хвана шапката”? Ама то едно ли е? В ума ми потекоха всички ония оправдания колко съм заета и всъщност от моята гледна точка съм си права. Но оня вътрешен нежен гласец не ми дава мира... Зная много добре, че тази прекрасна жена има нужда от това, което наричаме “общение”/ не казвам “общуване”. Според мен “общение” съдържа един духовен оттенък.../
Само преди година тя изгуби единадестгодишното си дете, приятел на моя син. Единствено дете. Но Бог беше предопределил тя да се радва на втора рожба и сега я чакаше. Радвахме се всички около нея. В най-голямата си трагедия тя се протегна към Исус и Той не закъсня със Своята милост.
Имаше какво да си говорим с нея – от предстоящи раждания, подготовка и ... плетки до това колко добър е нашия Бог. Но аз бях припряната. Аз бях притисната от задълженията и времето.
Една дума изплува в съзнанието ми –“екстра”. Значението й е “повече от”, “свръх”, “над нормата”. Исус говореше, че ако някой те помоли да извървиш една миля с него, извърви екстра миля – извърви в повече. Ще го зарадваш.
Коя е моята “екстра”?
Човешките възможности са неизчерпаеми. Винаги има екстра от това, което можем да постигнем, което можем да дадем. Нямаме таван, нямаме ограничение. Колкото и да повдигаме рамене и да казваме примирено: ”Това е – свърших.Повече не мога!” - можем!
Замислих се колко прозаични изглеждат моите извинения в Неговите очи. Залисани в собствените си стремежи и борби за оцеляване, забелязваме ли хората, които Той поставя на пътя ни или просто ги заобикаляме. Изпадаме в депресии, защото сме слепи да забележим, че още има някой, който се нуждае от нас.
Защо да не бъдем хора на “екстрата” – готови да вървят по пътя, но не само докъдето им стигнат силите, но и по-нататък? Усилията си струват, защото ще са направени в името на Любовта. Чудесният пример на Исус – Той не само дойде на земята, за да сбъдне пророчествата, да изцели болните и да остави едно философско учение, но Той отиде докрай. Отиде до кръстта, където намери смъртта Си. За да намерим ние Живота. Можеше и да не го прави. Щяхме да бъдем просто Христови последователи – течение, разпространило се през I век от новата епоха.
Заради тази “екстра”, която Той извървя до Голготския кръст днес аз съм осиновена, изкупена, спасена.
Мислите ли, че можете да извървите една екстра миля с Него, да направите нещо екстра, да дадете екстра от себе си?
Оставам ви да размислите спокойно, а аз ще изляза да се видя с моята нова приятелка. Пък било то днес вкъщи да ядем припечени филийки.
ЗАГУБИХ-НАМЕРИХ
Изгубих я! Леле, колко ми е нужна! Изгубих я!...
Къде ли съм я оставила?
Под дивана, под възглавницата?... В някой джоб...или в чекмедже?...
Да не би пък кучето?... Не!
Дано поне някой я намери!
А аз сега какво да правя? - Не мога да живея без нея!
Трябва да я имам!
От магазина не мога да я купя - не ги продават.
И на заем не мога да я взема - защото ще е неистинска.
Искам си моята! Как можах да я загубя?!
Сетих се!
Ако само ми покажеш твоята - ще си я върна!
Пак ще имам... усмивка.
Уловени снежинки
"Не се ли научихте най-после да си вземате ключовете, когато излизате навън"!? Омръзна ми да ме разкарвате!... Колко ли километри "навъртам" на ден из къщи?! После защо съм уморена? Ами уморена съм, защото ходя все след вас! Защо викам? Защото казвам, ама не чувате - обуйте си пантофите, приберете си чорапите... Да взема да се запиша на касета и да го пускам вместо да го говоря! Кога е било да тръгнете за някъде и да не ми звъннете отдолу, че сте забравили нещо?!...
Цялата тази плеяда от думи премина като тайфун през главата ми точно на завоя между кухнята и хола. Беше рано сутрин и "цепехме секундата". Отворих рязко вратата на терасата и заех стойка "елате, че ми трябвате". Беше студено и валеше сняг. Децата и съпругът ми обикаляха колата и ... бяха толкова развълнувани...
- Жани, улови си снежинка да видиш колко са красиви! Невероятни са! Улови ли си?
Протегнах ръцете си. Снежинките великодушно ми се усмихнаха.
Едва сега забелязах - снегът не валеше - снегът танцуваше. Снежинките искаха просто някой да ги улови...
И ние заедно им се радвахме.
Да Те познавам, за да ме познаваш
Познавам Те като Този, Който дава.
Като този, Който никога не закъснява.
Манна небесна ми изпращаш
и слънцето за мен изгрява.
Боже, достатъчно ли те познавам?Познавам Те като Този, Който спасява.
Като Този, Който изцелява.
С дъжд небесен ме поливаш
и радостта пониква...
Боже, достатъчно ли Те познавам?Спомних си за първата ни среща,
когато тихо стоях пред Теб.
Извиках "Боже, това си Ти!".По пътя двама с Теб вървим.
Падам ли - подпираш ме Ти.
Минавахме през толкова много места
и пак понякога питам:
"Нали си ти? Нали си Ти?"...Мина време.
Пак ще Те попитам
"Боже, достатъчно ли те познавам?"...
Защото искам повече и повече...
Питам, защото, когато застана пред трона,
копнея да чуя
"Влез - Аз те познавам"
